Паметта за режим, който още на 27 април 2000 г. със закон е обявен за престъпен от Народното събрание, се поддържа на първо място чрез спазване на самия закон. На второ – чрез истински образователни и културни политики, които следват от този закон и го доразвиват.

В момента това не се случва,  дори законът фактически не се спазва. Настоящето правителство не предлага задоволителни образователни политики за тоталитарния период (дори евродепутати от ГЕРБ са принудени да признаят), а политиките на управляващата партия към опазването на културното наследство напълно загърбват драмата на социалистическите паметници и се свеждат главно  да източване на европейски фондове за строеж на бутафорни средновековни крепости.

В същото време, БСП все повече се ориентира към национал-популизъм и реабилитиране на собственото си комунистическо минало. Все по-често се появяват носталгични телевизионни предавания, публикации, а символи и ключови травматични паметници на комунизма се превръщат в повод за кресливи кампании, идеализиращи „времената на Тоника СВ и Тато“.

В този контекст повече от безпокойство будят например лекомислените и шумни проекти дома-паметник на връх Бузлуджа да бъде, „нормализиран“ и „деполитизиран“, за което е привлечена подкрепата на млади архитекти, партийни среди, на държавни институции и  дори на европейски организации и пари; горчива ирония е, че тъкмо това се представя като опазване културното  наследство и паметта към миналото.

Всъщност срамната памет за абсурда, който този дом носи, се подменя и унищожава: предвижда се той да се превърне в съмнителна туристическа дестинация за арт-туристи, любопитни към   бруталистките архитектурни куриози. Към това е пришита и прекомерната амбиция той да стане не повече и не по-малко от музей на цялата история на България – така  за пореден път престъпният тоталитарен режим ще бъде нормализиран, вкаран в историческия разказ и представен на младите поколения като единствен и истински наследник на революционните линии в българската история. А това само ще героизира престъпленията му.

Няма никакво съмнение, че каквито и да се мотивите на авторите на въпросните проекти, подобна беззъба реставрация и псевдо-музеификация ще изтрие травматичното, гротесковото  и трагичното в тази особена сграда. Ще бъде изрязано важното: това, че полуразрушеният дом от само себе си е станал паметник на абсурда, че отдавна е символ на грандоманията, разхищенията и самовъзвеличаването на един пристъпен режим;  т.е. ще унищожи неговата реална, негативна и конфликтна памет.  А ако подобно лустросване стане, то без съмнение ще бъде изтълкувано като победа от носталгичните и реваншистки среди около БСП,  ежегодно организиращи събори на Бузлуджа – те ще направят всичко, за да присвоят поправения и лъснат „Пумпал“ и да го превърнат в знаме на реабилитацията на комунистическото си минало.

Демократична България е защитник на върховенството на закона, ето защо смята, че и законът за престъпния характер на комунизма, приет преди почти 20 години,  трябва да бъде спазван. Крайно наложително да се изработи и необходимата подзаконова уредба за прилагането му, което вече 20  години се отлага. Тя трябва опише внимателно кое е реалното културно наследство на този период и  кои символи и културни артефакти на онова време са неразривно свързани с престъпния характер на режима, следователно не могат да бъдат безнаказано използвани, идеализирани и реставрирани. А ако това се прави, крайно наложително е да бъдат предвидени и законови санкции срещу подобни деяния, както  и да бъдат натоварени конкретни институции с правоприлагането им.

Не по-малко наложително е обаче  паралелно  с това да се извърши и цялостна ревизия на един друг закон с много дефекти  –  за  Културно наследство. В него трябва да бъдат въведени нови понятия и нови норми,  адекватни на сложното ни отношение към миналото. Те трябва да се отнасят не само до позитивното културно наследство (онова, с което се гордеем) , но и към паметници и артефакти, които помнят ужаса и престъпленията (онова, от което се срамуваме, но трябва да помним). Една трета категория ще бъдат противоречивите паметници, около които няма съгласие (и съответно няма правен регламент). Свидетели сме как около последните се разразяват непрекъснати, яростни дискусии, бушуват граждански разночетения и конфликти – те често се превръщат в епицентър на шумни скандали  (специалистите наричат подобни паметници „дисонантно наследство“, а съдилищата се чудят какво да правят, когато те биват осквернявани – дали това е вандализъм или е изразяване на свободно мнение, политическа оценка?).

Едва след като адекватна нормативна уредба, разграничаваща видовете културни наследства, бъде създадена, е възможна истинска реставрация на паметници като този на Бузлуджа. Тя трябва да възпроизвежда и пази реалната им конфликтност и травматична негативност, а не да ги подменя и замъглява.  

Демократична България се противопоставя на всеки опит общобългарския връх Бузлуджа да бъде превърнат в кух псевдо-музей на „цялата“ българска история от комунистическа гледна точка. Не приемаме този връх-рана да бъде и куриозна туристическа дестинация, а най-малко от всичко  – да  бъде използван като носталгичен символ на един, обявен за престъпен, режим.

Не възнамеряваме да разрушаваме подобни сгради, не сме вандали. Но не искаме и тяхната „реставрация-деполитизация“ на такава цена. Нито ще я допуснем по отношение на петолъчки, сърпове и чукове. Те трябва да бъдат реставрирани и опазени в целия драматизъм на своята памет, когато българското общество е готово за това.    

Демократична България създава работна група, която да предложи промени и допълнения към споменатите по-горе закони, с цел ги направи работещи и адекватни на противоречивата ситуация, в която живеем. Защото паметта заслужава уважение към своята сложност, заслужава истинска грижа, мисъл и отговорност.  

01 Февруари 2019, Петък